Миражи, които флиртуват с погледа ми тук и сега. Без после. Всяко после е екзекуция. Обезобразено е с познание...А то е хищно. Не искам да знам... повече...
-Кажи ми как ще го нарисуваш? - Шепот в ухото ми. Дълбок и дрезгав глас. Зад мен. И ръка - започва от края, достига началото... никога не съм си мислела че пътят по цепката на една червена рокля може да е толкова дълъг... каращ пулса да тупти неистово в мислите ти. Край като начало...Цепката на една рокля. Кървава... като желанието на розата да се слее с пръстите ми.Но той не разтваря бедрата ми. Разтварям ги сама. За да бъде...там. Хваща косите ми. Черни къдрици. Хваща ги властно. С другата си ръка. Болката, която ми причинява по този начин ме задъхва така, че задъхва и него...
Всъщност обожавам да рисувам... нахвърлям силуети, страхувам се до смърт от точните фигури... Нощем сънувам как горя портрети , с перверзна наслада наблюдавам огнените езици съскащи по лицето на нарисувания. Мразя лица. Че обичам телата е заблуждение. Единственото, което ми харесва е допирът с кожата и мириса... Не се срамувам от животинското желание да надушвам хората... Забавлява ме. Но не. Въпросът му не ми хареса. Подразни ме. Казват, че мъжете се възбуждат от ядосани жени... За него това определено важи. Да, не е видял гняв в очите ми. Гневът не е за гледане. Има свой собствен мирис... и паразитен живот, пълзи по кожата...
-Няма как. То съществува само на практика. В действителност го има случващото се ... пропито от проклятието на променливостта. Нищо не се повтаря, всичко е различно. Липсата на рязка промяна, постепенното преливане на цветовете притъпява това разбиране... Няма как... Съществува случващото се... случвайки се... Говоря много, нали ?
Той мълчи. Докато говоря изучава плътта ми... Дали е порочно, че не нося бельо. Изкушавам се да го попитам. Жалко е, когато се убиват изкушения... грехът е непростим, точно толкова, колкото да ги оставиш живи... И между другото го оставям да се разлее по тялото ми, вече съвсем невъзмутимо. Никога не съм умеела да се изчервявам, когато сбъдвам желанията си чрез сбъднатите желания на мъжете... Преди опитвах. Но ми дотегна. Повторенията са ми скучни, когато знам какво е следващото действие. Добре дошъл е този, който ще ми предложи нещо ново.
Карам го да седне на съседния стол и да завърже очите ми с черно копринено шалче... Не ми отказва. Не можеш да откажеш на брюнетка с прилепнала по нея червена рокля, след като още усещаш мократа й топлина по ръцете си.
А аз коленича пред него, развързвам фантазиите си... и рисувам неговите, онези, които не е знаел че има. Но за мен е ясно - те са били там. В него. Като намерение за силует...
Облизвам устни... след края. И съвсем спокойно се връщам на мястото си.
Сваля превръзката от очите ми. Но не го поглеждам. Долавям напрежението му.
- Ти не видя, но ...
- Те ни гледаха. И къде е проблемът. Това, което хората умеят най-добре е да гледат. което за мен си е чист недъг. А и в случая този факт не ме тревожи. Все пак те не са видели нищо...
Изпивам на екс чаша морковен сок. Не мога да разбера защо всички ми се чудят. Какво значи, че не ми отива. Отива ми това, което искам да ми отива. Оставям чашата на бара и се изправям.
- Ела горе. - покана...
- Остави ми нещо, което да рисувам в мислите си...
Сигурно е егоистично от моя страна... Е и?
